Димитър ДИМИТРОВ
Ден на детето…
Добър повод да поразмишляваме по темата, която в последните 30-тина години вълнува духовните общности и духовните хора.
Да запазим детското в себе си…
Дали си даваме сметка какво точно означава това? Дали си даваме сметка, какво точно искаме?
Не съм убеден.
Какво ни привлича в детското поведение, към което се стремим, докато сме живи? Вероятно безгрижието на детето, което то изразява във всичките си проявления. Вероятно и липсата на негативност, докато „прави” своите неща, както и индеферетното отношение към поведението на околните. Поне, докато не започне да възприема техните маниери…
Да, това безгрижие е в основата на всички блянове на възрастния човек. Зад тях се крие желанието за лудории, за бягство от изискванията на ежедневието, такива, каквито са залегнали в човешките възприятия и в общественото съзнание, в крайна сметка – всеки иска да поизбяга, макар и за малко, от отговорностите, с които се е натоварил.
Възможно ли е това?
От гледна точка философията на живота, всичко е възможно. Възможно ли е това обаче, от гледна точка на човека, на неговите представи?
Детето е безгрижно, най-малко по две причини – поради незнанието си за процесите, сред които му предстои да живее и основно – защото мама и тате се грижат за него в абсолютния смисъл на това твърдение.
Животът е така устроен, че всяко новородено човешко същество знае, че Онова, от Което идва, е създало перфектни условия за неговата поява и проявление. В неговата програма няма репери за притеснение, страх и други подобни, които му предстои да узнае и придобие. То е изпълнено с цялото знание за казаното и с цялото смирение по отношение на това, как би се случило това. Чудно ли е тогава, че на него му остава едно единствено задължение – да прави онова, което пожелае, както и когато пожелае. Защото за всичко друго се грижат мама и татко.
Въпросът е – дали и възрастен човек може да живее по този начин?
Разбира се! Ако си намери на кого да се довери за основните грижи, които има!
Но мама и татко остаряват, малкият човек пораства и постепенно придобива навиците за самостоятелност, заложената във всеки програма изисква движение и постигане. До една възраст – материални резултати, след това разбиране. Разбиране за процесите, които ни довеждат до това разбиране.
Така стигаме до разбиране за вярата. За онази вяра, която ни дава посока за достигане до разбиране правилата на Живота, които ни движат и определят проявлението ни като човеци.
Когато достигнем до това знание, ще сме много близко до проявление на детското в себе си.
До онова детско, което се определя не с лудориите, които децата сътворяват, учейки се да ползват телата си, а до онова детско проявление, което се характеризира с наивното и безкрайно любопитство към всичко ново в живота ни.
Детското, което никога не разбира защо трябва да нараняваме другите, за да се почувстваме добре самите ние.
Онова детско, което подхожда винаги с доброта към всеки друг, към всяка задача, към решението на всеки проблем…
Ако в желанието си да бъдем деца, имаме предвид това, да, аз се присъединявам!
Ако в желанието да сме деца, стои мотивацията да проявим неизживените си възможности по детски, това не е моето желание.
Тъжно ми е да гледам хора на зряла възраст, облечени като тинейджъри, държащи се като тинейджъри… Това ме изпълва с голяма тъга, защото зад онова, което хората демонстрират, са скрити компенсаторните модели на непреживяните детски радости и мечти. На непоетата отговорност, когато е трябвало да го направят. На пропуснатата опитност, която Животът им предоставя да опитат отново.
Само че времето не прощава и гледката е тъжна, понякога и гротесктна…
Нека бъдем възрастни!
С детско любопитство, с детска наивност и вяра в доброто, но с цялата отговорност на осъзнатия човек!